
България не осигурява възможност на задържани лица /по реда на чл. 72 от ЗМВР нов за срок до 24 часа/ да обжалват фактическото си задържане, което да доведе до тяхното освобождаване. Дава се възможност за съдебен контрол по отношение на законосъобразостта на Заповедта, като индивидуален административен акт, което би могло евентуално да доведе до търсене на обезщетение по реда на ЗОДОВ, след обявяването й като незаконосъобразна , но не и до освобождаването на задържано лице. Предвиденото в чл. 72, ал. 4 от ЗМВР право да се обжалва законността на задържането пред съд, който да се произнесе незабавно е изключителен пример за привидно и формално осигуряване на средство за защита, което „уж“ е съобразено с Европейската конвенция за защита на правата на човека /чл. 5, т. 4 от Конвенцията/.
Правото на всяко лице да обжалва закоността на задържането си, не се изчерпва с прокламирането му по формален и привиден начин, чрез посочване в нормативен акт т.е. на теория/ чл. 72, ал. 4 ЗМВР/. Предвидените правни средства за защита /чл. 13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека/, като гарант за основните човешки права и свободи провъзгласени и приети от Европейската конвенция за защита на правата на човека следва да бъдат ефективни /а не фиктивни/ т.е. да са в състояние да доведат до реална защита на накърненото право и при това, в случая, правото на свобода, разглеждано като едно от най-висшите достижения на съвременните демократични общества и висша ценност на всеки индивид. Българското вътрешно право не осигурява такава възможност.Не се осигурява механизъм/средство за защита/, достатъчно ефективен, чрез който да се реализира реален съдебен контрол на законосъобразността на акта, с който се задържа лице по този ред /по реда на ЗМВР за срок до 24 часа/ и това да доведе, в случай на незаконосъобразност, до освобождаване на съответното задържано лице /така решение на Европейският съд по правата на човека по делото Петков и Профиров срещу България, където страната ни е осъдена да заплати обезщетение и се приема, че правовият ред не съответства с чл. 13 от Конвенцията, а именно – в конктекста на ефективно правно средство за защита срещу полицейско задържане/.
Във връзка с горното, следва да отбележа, че вътрешноправнати ни уредба е в крещящо противоречие, както с Конвенцията, така и с практиката на Европейският съд по правата на човека, а това от своя страна води категорично до незаконосъобразност на издадените по този ред административни актове от полицейските органи /разпоредбите на Конвенцията са пряко приложими, а при несъответстиве с вътрешен нормативен акт, се прилагат с предимство, както гласи чл. 5, ал. 4 от Конституцията – Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат./ и оттам до възможност за търсене на обезщетение по реда на чл. 1 от ЗАКОН ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ, а ако такова не бъде осигурено обезщетение може да се търси и пред Европейският съд по правата на човека.
Налице са благоприятни условия за полицейски произвол, чрез незаконосъобразно ограничаване правото на свободно придвижване на гражданите, което ограничение може да бъде репарирано само чрез последващо обезщетение и търсене на дисциплинарна отговорност, но не и чрез съдебен контрол способно да пресича своевременно такива случаи!