
Фактът на незаконно задържане, сам по себе си, следва да се разглежда като достатъчен и пораждащ неимуществени вреди, без да е необходимо същите да бъдат доказвани, доколкото посоченото представлява оборима презумпция и доказателствената тежест е обратна т.е. в случаи, при които е установено незаконно задържане, доказателствената тежест за липса на неимуществени вреди е върху административния орган. Това разбиране е в съответствие, както с чл. 5§5 от Конвенцията за защита правата на човека, така и с практиката на Европейския съд в Страсбург.
Неоснователно в редица съдебни актове, съдилищата раглеждащи искове по ЗОДОВ /ЗАКОН ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ/, тълкувайки разпоредбата на чл. 1, ал. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ, като приемат, че всяка една вреда следва да бъде доказана по безспорен и несъмнен начин от увреденото лице. Подобен подход е неправилен, доколкото спецификата на самото незаконно задържане, не предполага задължително външно проявление на особените преживявания, които има увредения, ето защо следва да се приема, че е налице травма и неимуществени вреди, дори когато такива не могат да се установят, чрез изследване на външна симптоматика на увреденото лице.
Автоматичният отказ за присъждане на обезщетение, поради недоказаност на вредите, когато е установено незаконно задържане, представлява формалистичен подход, противоречащ на Конвенцията. Същото води до нарушаване правото на обезщетение на увредения.