Съвсем накратко маркирам един от аспектите, върху които се разкрива така необходимата безпристрастност на съда в наказателното производство, като проявление на два от принципите на наказателния процес – състезателното му начало и вземането на решения по вътрешно убеждение от страна на съда, прокурора и разследващите органи. Основните принципи в наказателния процес, гарантиращи безпристрастност на съда са многобройни, в настоящото изложение ще бъде разгледана безпристрастността на съда през призмата на принципа за състезателност и вземане на решения по вътрешно убеждение.

Принципа за състезателност, който е уреден в чл. 12 от НПК, в най-основни линии цели да гарантира възможността за осигуряване на противоборство на противостоящите се в процеса страни – защита и обвинение, съответно чрез техните позиции на защита и обвинение, при което и с участието на ръководно-решаващия орган следва да се достигне до разкриване на обективната истина и до краен съдебен акт, годен да обслужи най-висшата цел в правораздаването – установяването на обективната истина и възтържествуване на справедливостта в пълния й смисъл (както морален, така и законов, доколкото второто следва да е функция на първото).

Принципа за вземане на решения по вътрешно убеждение, уреден в чл. 14 от НПК, в най-общи линии вменява на правораздавателните органи задължението да вземат решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководят от закона.

Значимостта на представената от адвоката защитна теза пред съда е съществена, но за съжаление често бива подценявана. Често се случва в мотивите към съответната присъда да става ясно, че макар и маркирани – възраженията на защитата, същите не са разгледани в цялост. За редица от възраженията съдът , понякога не счита за необходимо да се произнесе, защо не ги приема, в този смисъл да ги обсъди и да се мотивира. Когато наведените от защитата доводи не са проверени, анализирани и мотивирано приети или отхвърлени, тогава се поставя въпросът за наличие на индикация за предубедеността на състава и показва пренебрежителното отношение на съда към защитата . Показва и липсата на каквато и да е значимост за съда относно правото за ефективни правни средства за защита, без да си дава сметка, че формалното присъствие на защитник, чийто доводи не биват разглеждани, не може да осигури справедлив съдебен процес. Пренебрегва обстоятелството, че съдът се явява арбитър, пред който се представят две тези – тази на обвинението и на защитата и всяка една от двете тези /поотделно/ следва подробно да се разгледа и мотивирано едната да се приеме, а другата отхвърли /също мотивирано/. Само чрез проверка и анализ на представените тези /заедно с доказателствения материал/ може да се достигне до обективната истина. След като защитната теза не е разгледана в цялост, можем да заключим, че съдът преди нея и/или без нея е формирал своето решение.

В заключение ще добавя, че предубедеността на съдията по съответното дело и/или игнорирането на свързаните с това принципи в процеса, освен че е проява на некомпетентност, същото се явява вредно и опасно за правосъдието. Това притиворечи и на чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека, доколкото не изпълва критериите за основното човешко право на всеки, а именно – правото на справедлив съдебен процес.