За разлика от присъствените решения /състезателните/, законодателят е счел, че неприсъствените /т.нар. решения по вероятност на истината/ не подлежат на обжалване.

Горното положение, разбира се не означава, че законодателят не е предоставил никаква форма на защита срещу неприсъствените решение, а тъкмо напротив. Предвид това, че производството по неприсъствено решение се развива със строг процесуален формализъм, а същевременно могат да бъдат засегнати значими правни интереси и като се вземе в предвид, че тези решения, не бих казал, че разкриват обективната истина, а една „вероятна” истина, въз основа на представения доказателствен материал и не се мотивират от съда по същество, всичко това налага наличието на способи за ефективна защита.

В практиката, съдът правилно указва на осъдената страна, че в едномесечен срок може да поиска отмяна на постановения съдебен акт въз основа на обстоятелствата по чл. 240 от ГПК. Освен това, съдебното решение трябва да бъде връчено на страната, срещу което е постановено неприсъственото решение.

Относно връчването бих могъл да посоча, че това е леко отклонение от принципа за връчване само на актове, които подлежат на самостоятелно обжалване. Законодателното решение за връчване на неприсъственото решение само на страната, срещу което е постановено, поставя на „дневен ред” въпросът – защо не се връчва на всички страни по делото? Личното ми отношение към цитираната проблематика /относно връчването на неприсъственото решение и само на страната, срещу което е постановено/, е че законодателят се е постарал да компенсира санкцията на лицето, срещу което е постановено неприсъственото решение, имайки в предвид, че тя се дава въз основа на „вероятна”, а не обективна истина, а самото развитие разкрива белези на процесуален формализъм. И в тази връзка дава възможност само на загубилата делото страна да се ползва от тази защита, тъй като в крайна сметка неприсъственото решение не се издава автоматично, а по искане на присъстващата страна, с оглед предпоставките, визирани в чл. 238 и сл. от ГПК т.е. последната е имала възможност да не инициира такова решение, а производството да продължи по пътя на общия ред. От друга страна, обаче се поставя въпросът, дали страната, която проявява пълна незаинтересованост и бездействие заслужава едно такова „компенсиране” и в крайна сметка – докъде трябва да се разпростира процесуалната дисциплина.