Погасителната давност при непозволеното увреждане е въпрос, който заслужава внимание, имайки предвид въпросите, които се съдържат, а те са от значение за самото реализиране на последиците от непозволеното увреждане. Преди разглеждането на погасителната давност по отношение на непозволеното увреждане считам, че е необходимо да се акцентира и върху правната същност, понятието, приложението и като цяло да се направи една обща характеристика на погасителната давност като правен институт, за да бъда по-убедителен когато въпросът бъде отнесен по отношение на непозволеното увреждане. Въпросът за непозволеното увреждане също ще бъде разгледан в настоящата работа.

На първо място съвсем накратко ще се спра върху произхода на термина давност, който е руски и съгласно руско-български речник, означава преминало време. Термина давност съществува и в българските речници, като там е отбелязан като юридически термин със следното значение – срок, след изтичането, на който се добива или изгубва някакво право. Очевидно това съдържание не може да бъде прието като юридическо, а за такова е необходим специализиран речник. Българският законодател изхожда от разбирането, че давността е единен институт с две разновидности, за придобиване на права и за погасяване на искове. Това положение се създава със Закона за давността от 1898 г., отменен през 1951г. При отмяната на закона се установяват термините погасителна и придобивна давност, а обект на моята работа ще бъде първата разновидност на давността. Проследявайки сегашното законодателство се забелязва, че терминът давност се среща твърде често от законодателя, с което се установява богатото юридическо съдържание на термина , а също така и различните видове давност, които съществуват, важен за настоящата работа е погасителната давност в частното право.

Понятието погасителна давност в българското право би могло да бъде разглеждано като правна институция, юридически факт и субективно право. От съществено значение за правната същност на понятието е определението, което дава българската правна литература – способ за отнемане на кредитора, възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Въпреки така даденото определение, следва да се посочи, че погасителната давност като правна институция, намира приложение по отношение на всички субективни права, а не само към облигационните, каквато представа би могла да се придобие от закона, който основно я урежда – ЗЗД и употребените термини кредитор и вземане в чл. 110 ЗЗД. От значение също така е императивният характер, който е придаден на погасителната давност, регламентиран в чл. 113 ЗЗД, отнасящ се до забраната за удължаване или съкращаване на предвидения от закона срок. При анализ на правната уредба се стига до заключението, че погасителната давност е юридически факт, който притежава три компонента – наличие на субективно право, период от време и неупражняване на субективното право в определения от закона срок.

При създаването на определение за погасителната давност, различните автори акцентират върху отделните компоненти на правния институт. Едни автори съсредоточават вниманието си върху бездействието от страна на носителя на субективното право, други свеждат погасителната давност до срок, а трети до самия фактически състав, който поражда погасителната давност, а именно наличие на субективно право и изтичане на срока, като се изключва бездействието на носителя на субективното право, но включват волеизявлението на задълженото лице.
Разглеждайки погасителната давност като субективно право разбираме, че е налице потестативно субективно право, предвид преобразуващият характер, който притежава. Като субективно право, погасителната давност променя едно съществуващо субективно право, погасявайки правото на правна защита за принудително изпълнение на последното и в този смисъл погасителната давност е вторично субективно права, тъй като то съществува, само доколкото съществува първото. Спирайки се на упражняването на погасителната давност, става ясно, че това става, чрез волеизявление на задълженото лице, тя не се прилага служебно – чл. 120 ЗЗД. Погасителната давност бива процесуално право, а упражняването й се осъществява в процес за защита на първично субективно право, имайки предвид това, се стига до заключението, че упоменаването на давността извън съдебния процес, няма правно действие.
Какво погасява погасителната давност – в литературата се поддържа становище, че погасителната давност не засяга съдържанието на субективното право, а само възможността за защита и нещо повече, има се предвид най-вече принудителното изпълнение. Субективното право се превръща в естествено право, а насрещното задължение в естествено задължение. Това становище намира опора върху нормативната уредба, където според чл. 118 ЗЗД при изпълнение на вземане засегнато от погасителна давност, даденото не подлежи на връщане. Друго становище в литературата се позовава на разпоредбите на чл. 59, ал. 3 и чл. 67 ЗС, като според тези разпоредби давността погасява самото материално субективно право.

Според българската правна наука погасителната давност бива материално-правен институт. До този извод се стига, след като се има предвид, че погасителната давност не е процесуална предпоставка, а точно обратното, при предявен иск за упражняване на субективно право, което е погасено по давност, съдът приема исковата молба и образува дело и след това в съдебния процес при направено възражение от длъжника за погасителна давност, производството не се прекратява с определение като недопустимо, а се разглежда по същество и иска се отхвърля като неоснователен, тъй като погасителната давност не е процесуална предпоставка.
И преди да насоча вниманието си по същество към въпроса за непозволеното увреждане и връзката му с погасителната давност, бих искал накратко да направя разграничението между срочното право и погасителната давност. Трябва да се има в предвид, че с изтичането на срока се погасява и самото субективно право, като срока може да бъде определен както със закон, така и от сделка. Погасителната давност, както вече стана въпрос, не погасява самото материално право, което не е било защитено в предвидения от закона срок. Относно преклузивния срок, то той погасява материалното право, а с това се погасява и насрещното задължение, а не само правото на иск. Освен това, за разлика от погасителната давност, съдът следи за преклузивния срок служебно, като съдът е длъжен да се съобрази с него и без да е отправено възражение от задълженото лице.
След като беше представена общата характеристика на погасителната давност, сега ще разгледам и общите положения на непозволеното увреждане.

Отговорността за вреди бива договорна и деликтна. Договорната отговорност е призвана да защитава преди всичко позитивния кредиторов интерес, т.е. да замести липсващата полезна за кредитора промяна, неосъществената престация.
Деликтната отговорност е призвана да обезщетява най-вече негативния кредиторов интерес, свързан с това да няма нови, пречещи им неща, да има неизменност и сигурност в една обстановка, т.е. тя влиза в действие, когато нещо ново, нещо нежелано за кредитора на отговорността е станало, напр. блъснат е като пешеходец и му е счупен крака, като последиците на тази нежелана промяна са нови промени, които са също така негативни, нежелани. Отговорността има за цел да постави увредения, кредитора на отговорността в положение, максимално близко до това, което би съществувало, ако не беше отреченото с отговорността положение (счупеният крак и т.н.). Гражданската отговорност за вреди бе правоотношението, чието съдържание е задължението да се поправят причинените от едно правонарушение вреди. Правонарушението е договорното неизпълнение, неосъществяването на престацията – това е противоправният резултат; вредите са последица на този резултат. Договорната отговорност е задължението за обезщетяване на тези вреди, които са последица от това правонарушение.
Деликтната отговорност е задължението или правоотношението между деликвента (отговорния субект) и пострадалия, по силата на което делинквентът трябва да поправи причинените от деликта вреди.

Фактическият състав на непозволеното увреждане се състои от следните елементи – 1) деяние, 2) противоправност, 3) вреда, 4) причинна връзка, 5) вина.
Погасителна давност при непозволено увреждане – закона установява различна продължителност на погасителната давност, като се установяват два основни вида, това е общата давност и специална давност. Общата давност се регламентира от чл. 110 ЗЗД, където се установява петгодишна погасителна давност, която е приложима към всички, субективни, частни права, доколкото закона не определя друг по-дълъг или по-къс давностен срок, който се определя като специален.

Закона определя обща погасителна давност за обезщетяване вредите от непозволено увреждане. Срокът за лихвите е тригодишен. Когато е налице влязло в сила решение или присъда, започва да тече нова петгодишна давност, включително и за лихвите и е налице трансформация на давности, като разбира се, имаме в предвид, че в случая нямаме преминаване от специална към обща погасителна давност, а е налице започване на нова давност от същия вид. Под решение, обаче трябва да се има в предвид изпълняем акт на правораздавателен орган, който се ползва със силата на пресъдено нещо. Новата петгодишна давност се спира при условията на чл. 115 ЗЗД, но прекъсване може да има само с предприемане на изпълнителни действия и признание на длъжника, поради недопустимостта да се предяви иск за същото право.

Следващият въпрос от значение за погасителната давност при непозволеното увреждане е началото на давността. За вземанията произтичащи от непозволено увреждане, законодателят установява специално начало, тъй като при правоотношенията възникващи от деликт, делинквентът е длъжен да поправи причинените вреди веднага, поради това той изпада в забава и без покана. Подобно вземане е изискуемо от момента на възникване.

Какво следва, обаче ако делинквентът е неизвестен и кога започва да тече давността?
Отговор на въпроса дава чл. 114 ал. 3 ЗЗД, където за начало на погасителната давност се определя момента на откриване на делинквента.

Не може да се претендира поправяне на вреди, преди те да са настъпили. Затова съдебната практика, в тези случаи, поставя в тясна връзка началото на погасителната давност със станалото по-късно известно обстоятелство, това се среща, както при откриването на делинквента, за което вече споменах, така и при настъпване на вредата. При гаранционната отговорност по чл. 49 ЗЗД, е достатъчно да е известен възложителят на работата, въпреки неизвестността на извършителя, какъвто е случаят при един неизвестен работник, в едно известно предприятие, в този случай срокът отново започва да тече от момента на възникването на непозволеното увреждане.
Съществуването на спорни въпроси при определяне началото на давността има тогава, когато в резултат на непозволено увреждане имаме причинена болест и тук ще действа правилото, което беше спомената за по-късно станалото известно обстоятелство и по-конкретно, в този случай давността ще започне да тече не от момента на извършване на деликта, а от момента на проявяването и установяването на болестта. Поради специфичния характер на болестта, която във времето може да търпи изменения, които рефлектират директно върху здравословното състояние на пострадалия, т.е. съществува динамика и това оказва влияние и върху правните последици на непозволеното увреждане и по-конкретно това се проявява при влошаване на здравословното състояние, в резултат на непозволеното увреждане, което логично води и до допълнителни страдания или намаляване на трудоспособността. За това ново състояние на пострадалия, възниква право да се търси ново обезщетение. В този смисъл изниква и въпросът относно началния момент на давността при възникналите нови обстоятелства. В този случаи, вземането става изискуемо от момента на влошаването и започва да тече нова давност от установяването на влошаването и намаляването на трудоспособността.